Съмна се. Можех вече да стана от тая неудобна пейка и да събудя другите двама. Как могат да спят в тая поза, не знам.

     - Какво искаш, бе!?

     - Хей, хей, ставайте, трябва да хапнем нещо и да тръгваме - без да се сърдя, отговарях на протестите.

     Митака прави движение, все едно че се завива през глава, но естествено, якето му е недостатъчно голямо, за да го стори. С ръмжене на мечка, събудена от летаргията си, се протегнаха и двамата с Гошко, но май долових и стръвнишки глад в него, така че - ефектът от споменаването на храна, ще е достатъчен да ги размърда.

     - Васко, ама ти защо не си спал? - невинните очи на дребния Гошко ме гледаха закачливо. - Пак ли те посещаваха нощни пеперуди?

     И двамата избухнаха в смях, защото аз, като най-зрелият от всички, съм естествената жертва на всички дами със съмнителна репутация. И вчера, вместо да ми помогнат, даже искаха да ми дадат пари, за да видят как ще се справя със задачата. Нямаше да ми е за първи път, в Бургас си имаме предостатъчно от този вид. Но мисля първият да си остане и последен, понеже съм от изчезващата цивилизация на последните романтици - без любов какво е сексът... А още не съм се влюбил!

     - Пичове, банички ли ще ядем или да влезем да хапнем по едно шкембе-чорба?

     Митака е вече готов и както винаги пъчи гърди напред, има си лидерска поза от детската градина още. И сега беше председател на класа, а сигурно след време ще стане важна клечка в някое министерство. Късата му коса е щръкнала и с Гошето се смеем, а Митко ни погледна въпросително.

     - Ела на чешмата, да ти оправим пънкарската прическа!

     Пихме вода дълго и напоително, ако можех, щях и да се изкъпя там, но е хладничко толкова рано сутринта. Хапнахме първо банички, а после и шкембе, и макар да не сме напълно сити, трябваше да спрем с яденето. Време е за влака.

     В нашето училище всяко лято идват лагерници - от цялата страна. И нашият Гошко, какъвто е женчо, винаги си намира по някое гадже от друг град или село. Ние с Митко забърсваме по някое за кратко, но и двамата не сме се обвързвали задълго с никоя. Но романтичните връзки на Гогата продължават и доста след изтичането на лагерната смяна. Този път е още по-сериозно. Влюбен до уши в една красавица от Пернишко село, на което знаем само името. И лудостта на тая магия, наречена любов, е достатъчна, за да тръгне точно преди започване на учебната година, да я намери. Искаше да я изненада и не я бе предупредил за пристигането си. Носеше й един изключително красив сребърен пръстен, който купи специално за нея, от една рускиня, дошла на почивка по нашите плажове. Нежната русичка девойка му бе предложила да му го подари, след като разбра за какво му е. Но, не знам дали бе прав, но Гошко настоя да го плати, а момичето го подсети да купи и една верижка. В случай, че пръстенът не е по размер, можеше да се носи като колие.

     - Свободно ли е при вас? - чичка с голям корем нахълта в купето, без да дочака отговор. Седна точно срещу мен и добре, че отвори вестник, нямаше да ни досажда.

     - Тези две места свободни ли са? - на прага стояха две момичета и се подхилваха.

     - Ето, тези двете са свободни - направих им място да седнат едната до мен, а другата до Митко, ухилен до уши.

     Чичката ни хвърли строг поглед над вестника и се поразмърда, за да се намести по-удобно, заемайки почти две места.

     Е, доста бързо мина времето, докато стигнем в Перник, а там момичетата ни изпратиха до автогарата, откъдето трябваше да вземем автобус до селото, с невероятното име Сопица. Сега, когато се сещам за това пътуване, ме напушва смях. Не бих издържал друго такова, но тогава всичко бе смешно. И кокошките в автобуса, и разговорите между пътниците, на някакъв странен диалект, гланцираните календари с полуголи мадами покрай шофьорското място, литографията на Сталин, лостът на скоростите във формата на женско тяло, бабичката, с която завързахме разговор и ни почерпи с ароматни и сладки ябълки, без да се усети, че ще й опразним половината кошница, всичко беше смешно!

     Слязохме от автобуса, като се надявахме да мернем някъде приятелката на Гошо.

     Обиколихме селото от единия до другия край, при което установихме, че улиците нямат имена.

     - Момчета, търсите ли някого? – гласът беше дружелюбен, но очите на възрастния човек издаваха някаква предпазливост.

     - Не, обикаляме местните забележителности – отговорих.

     - Дошли сме да търсим имането на Реджеб паша – каза Митко.

     - А, ние сега си тръгваме – беше репликата на Гошко.

     Човекът смутено ни изгледа и отмина, а ние се смеехме на изобретателността си и се чудехме дали пък след някоя и друга година около селото ще има разкопки на иманяри.

     Защо ли отрекохме, че търсим някого? Ами, оказа се, че знаем само първото име на девойката. Умници, нали!

     Предложих да се изкачим на една височинка над селото и да се опитам да позная къде живее момичето. Приятелите ми вече знаеха, че имам някакви дарби и се навиха. Уж близко, а всъщност тази височинка ни умори доста. Двамата поседнаха, а аз се съсредоточих. Почувствах докосването. Усетих я. Посочих къщата:

     - Тази е.

     Само че нямаше време вече да търсим любимата на Гошко, последният автобус трябваше да тръгне след петнайсет минути, а ние точно толкова време се изкачвахме. Добре, че слизането е по-бързо!

     А на другата година, Гошко отиде сам в Сопица. И отишъл направо в къщата на момичето. Да, точно тя. И пръстенът беше точно по мярка, та верижката сега я носи той, а съпругата му не сваля от най-малкото си пръстче онзи пръстен.

     По същия начин открих след време и бъдещата си съпруга… но това е вече друга история, която може би тя ще ви разкаже?.