Душата ми - това е моята индивидуалност, в нея нямат място нито човек, нито дявол, нито бог дори. И душата ми, както и тялото ми, са си лично мои и само аз мога да ги променям, според това, което разумът и сърцето ми преживяват. Понякога тя е спокойна, понякога се бунтува... Прекрасните неща на този свят - музиката, литературата, изобразителното изкуство... цялото изкуство на човека са като козметичните и хигиенните средства за тялото. Сърцето ми е, което управлява живота ми, разумът е коректив. Но душата ми е този орган, който съдържа цялото ми "аз". Затова сърцето може да се присажда, някой ден и мозъкът ще се присажда, но душата... тя може само да се прероди. И то не в случайно тяло, не. Закономерно е да се възродиш в заек, ако в целия си предишен живот си постъпвал страхливо или да бъдеш еднодневка, ако никога не си опознал и обогатил душата си.

     Понякога, рядко, случва се две души да се докоснат и още по-рядко - да се слеят... и това е миг... само миг, но оставя отпечатъка си върху двете души завинаги. Те винаги ще бъдат свързани на едно по-високо ниво. При своите прераждания ще се разпознават без дори да се познават и ще се стремят към повторно сливане. Защото са като частици от едно цяло и за миг са достигнали съвършенство, носещо усещането за завършеност. Сливането на две тела довежда до оргазъм в повечето случаи, но когато в това сливане участват и душите, стигаме до състояние на идеално равновесие, равносилно на божествено могъщество.

     Тялото е мястото, обитавано от душата. За да се чувства комфортно тя в собственото си обиталище, то трябва да се поддържа добре, и обратното: когато душата е здрава и чиста и богата, тя полага съответните грижи за своето тяло. И най-вече за своите инструменти: сърцето, чрез което усеща и чувства коя е най-добрата и прекрасна храна за нея и мозъка, чрез който осъзнава и усвоява тази храна. Разумът ми също ми дава храна, интелектуална. Удоволствието от това, да решиш една математическа задача, е не по-малко от това, да се наслаждаваш на пурпурните отблясъци на залязващото слънце върху пухкавите облаци и планинските върхове. Удоволствията, които доставям на своите съвършени инструменти: тялото, сърцето и съзнанието си, са изворът на доброто настроение и радостта, на здравето. Но единствено равновесието между душата и нейните инструменти, дава щастие. Затова и миговете на щастие са толкова редки и кратки.

     А когато се наруши равновесието, душата заболява. И когато това се случи, то се отразява и на нейните инструменти. Ако душата не се лекува, започва да страда първо разумът. Душевноболни наричат хората, които са получили нарушения в психиката, вследствие на някоя болка в душата, която не може да бъде превъзмогната.

     Наранените души, които имат силна воля, обикновено не стигат дотам. Но за сметка на това при тях обикновено се наблюдава симптомът "разбито сърце" или "сломено". Както и да се отрази върху инструментите й, душата може да възстанови целостта си бавно, трудно или бързо и лесно, в зависимост от това какви и в каква доза лекарства използва за тази цел. Красотата е едно от тях, както и изкуствата, природата, посвещаването на една цел, на благородна кауза, филантропията, а най-силният цяр е любовта. Любовта е панацея, стимулираща цялата вътрешна сила на човека. Понякога, за съжаление, болната душа не може да намери своето лекарство. Или не знае как да го намери.Или, в порив на самоунищожение, отхвърля всяко открито лекарство. Жалко за тези нещастни души... в следващия си живот те са обречени да започнат всичко отначало, да живеят слепи и глухи за всичко прекрасно на този свят. Да бъдат затворници на самите себе си. Има надежда единствено, ако външна намеса ги извади оттам, за да прогледнат.

     Но най-тежкият случай са така наречените "черни души". Това са души, които съзнателно през своите животи, са осакатявали себе си. Лишавали са се от тези удоволствия, които носят трайна радост, за сметка на тези, даващи временна наслада. Това са душите, които намират извратено удоволствие в пороците, в грозното, пошлото и жестокото. Когато такава душа достигне своето черно съвършенство, тя няма право да се преражда повече. Трябва да остане там, в тъмното, черно пространство, което понякога долавяме с най-чувствителните сензори на душата си, и сърцата ни застиват от необясним ужас, космите ни настръхват от полъха на злото и ние бързаме да уверим себе си, че то не може да ни достигне тук, на белия свят.

     Само че, понякога се случва, такава черна душа да измести някоя по-слаба бяла. И да се прероди в нашия свят, увеличавайки силите си с всяко престъпление, което извършва. Поради незнание или от любопитство, случва се и отваряне на пробив между двата свята. Тогава много от черните души обсебват бели души и трябва наистина дълбоко познание на собствената ни душа, за да изхвърлим натрапника. Защото, остане ли у нас, черната душа може да унищожи напълно не само нас, но и да се прехвърля след това и в други. Тогава приемникът остава без душа. И това е едно примитивно съществуване, вегетиране, не по-добро от това на животно. Целите в живота на такъв човек се свеждат до удовлетворяването на елементарните нужди на тялото.

     Всяко тяло на този свят си има душа. Забелязвала съм да ме привличат предмети, които имат безброй други, подобни на себе си. Растения, които не притежават същата притегателна сила за останалите хора. Животни, които може да са дори отвратителни за някои, или страшни... Такива предмети или същества сякаш сами търсят досег до моята душа, сякаш ми казват - помниш ли ме, аз съм част от теб? Не напразно казват, че майсторът влага част от себе си в своето произведение, независимо какво е то - парче дърво, някаква манджа, един танц, собствения дом или песен, рисунка... Ние променяме околната среда, оставяйки отпечатъците на душата си така, както оставяме пръстовите си отпечатъци навсякъде, където се допрем.

     Когато нашето хранилище остарява, то не влияе на душата ни. Тя остава вечно млада. Затова понякога страдаме от това несъответствие и ни се иска да се върнем назад. Но е невъзможно и ако бъде осъзнато навреме, това познание може да ни съхранява млади по-дълго време. Случва се да видим такива души, те са пълноценни и даряват своята жизненост на всичко, до което се докоснат. Преждевременно остарелите души са антиподът им. Те не могат да осъзнаят разминаването във времето и се оставят на неговото течение. Натрупват умора в инструментите си и ги разболяват и предават...

     Душата ни няма точно определено място макар, когато е в пълен синхрон със своите инструменти, предпочитаното от нея място да е сърцето. Затова, когато ни наранят, обикновено чувстваме чисто физическа болка на това място. Но тя е навсякъде, където нейните сензори се намират - в пръстите ни, за по-добро осезание, в очите, в носа и ушите, в косите, когато вятърът ни гали, в нашите гениталии, когато извършваме най-съкровения акт на любов, в мозъка ни, когато до него достигат невронни импулси, в кожата ни... и извън нея, за да поглъща невидимите за човешките инструменти вълни и лъчения от безкрайното пространство.

     Човешкото тяло умира... рано или късно. И душата, обитател на това тяло, страдайки или радвайки се, го напуска. Тя се задържа около него, докато събере всичките свои частици - от върховете на пръстите през всяко мускулче, кръвоносен съд, нерв и клетка.

     Понякога, ако душата се уплаши, поради незнание, от това, което я очаква, тя се връща обратно и остава толкова, колкото може да задържи и изиска от тялото си. Има случаи, в които душата е извикана обратно от други, които биха били нещастни без нея, и тя с радост се връща. Има и такива, които осъзнават, че са оставили прекалено много свои земни дела недовършени или имат още работа по своето усъвършенстване.

     Най-често душите, отделили се вече от телата си, не желаят да се върнат, понеже са съзрели белия свят, мястото, където всяка душа очаква своя ред да се прероди. Там е светло и прекрасно, топлината на разбирането, на общуването на всичките близки души, които са очаквали връщането ти, е непреодолимо привлекателно. А и желанието за почивка не е за пренебрегване. Дори и най-неуморните души копнеят за миг забрава, за покоя, който общуването на по-високо ниво им носи. Попадайки в света на бялото, душата се откъсва от всичко земно, та дори понякога забравя напълно всекиго и всичко. Понякога бива обезпокоявана от нечии вопли и страдания и се появява в сънищата на човека, който я е викал. Но общуването насън не е пълноценно, защото не винаги душата на спящия е будна в този момент. Тогава от общуването остава само някакво смътно безпокойство, като усещане за нещо пропуснато. И в много редки случаи някоя дълбоко свързана с нас душа, успява да ни докосне в будно състояние на организма. Тогава ние се сещаме за любимите черти, срещи, места, думи, случки и преживявания. Тогава сякаш се усещаме изпълнени с нещо необяснимо, но божествено. Чувстваме спокойствие и мир и сякаш сме прегърнати, целунати и приласкани...